ФИЗИОЛОГИЯ НА ДВИЖЕНИЯТА И ФИЗИОЛОГИЯ НА АКТИВНОСТТА
ПРОЦЕС НА ФОРМИРАНЕ НА ДВИГАТЕЛНИЯ НАВИК.
ЛЕКЦИЯ НА ГИПЕНРОЙТЕР -2
Да преминем към следващата важна тема, разработена от Н.А.Бернщайн – механизма на формиране на навика.Този проблем е много важен за психологията, тъй като формирането на навиците, както знаете представлява основата на всяко обучение.
Процеса на формирането на навиците е описан много подробно от Бернщайн.Той е отделил много отделни фази – около 7 , които се обединяват в по-общи периоди. В първия период започва първоначалното запознаване с движенията и първоначалното им овладяване. С какво започва обученията на движенията, т.е. какви са “горещите точки” при формирането на навика на първите етапи?
Всичко започва , разбира се , с изясняване на двигателния състав, т.е. какво и как трябва да се прави: какви са елементите на движенията, в каква последователност, в какви съчетания трябва да се правят. Например, когато ръката изхвърля гюллето, какво трябва да прави тялото.
Как протича запознаването с двигателните части на действието? Разбира се по пътя на обяснението, показването, разясняването, наблюдението. В този период протича запознаването с това, как движението трябва да изглежда отвън. Често, ако го показва добър майстор, се създава впечатлението за необикновена простота и лекота на изпълнението. Обаче, като правило, ученика го чака разочарование: движението обикновено не се получава. Често в такава “клопка” на пръв поглед прости движения попадат децата. Вие сигурно често сте наблюдавали техните наивни, неловки опити да изпълнят току-що видян танц, спортно действие или движение с предмет.
Къде се крие причината на подобни неуспехи? Причината е в това, че когато започне движението на субекта се изсипва поток от съвършено непознати сензорни сигнали за него.Този поток идва от всички части на тялото, от всички рецепторни повърхности, и човек не може да се справи с тях. И така, следващата фаза на първия период / тя е най-трудоемка/ протича с безкрайни повторения с цел проясняване на вътрешната картина на движенията. Едновременно човек се учи да дешифрира аферентните сигнали в ефекторни команди.Събирането на дешифриращ речник – това е едно от най-важните събития в този период. Голямото количество на повторенията е необходимо, защото на всяко отклонение , на всеки вариант на движение трябва да бъде намерен дешифриращ код. Както пише Бернщайн в този период организма трябва да се пресити, и всяка синина или подутина – това е болезнена следа от процеса на събиране на дешифровки.
И така, ако се възползваме от схемата на рефрлекторния кръг, то може да се покажат най-горещите точки от първия период. Това ще са събитията, протичащи в блоковете : “програма”, “задаващият прибор”, и “дешифровка”, т.е. съответствено, проясняване на външния двигателен състав, вътрешната картина на движение, и отработване на правилната корекция.Последното важно събитие, с което завършва този период се състои от първоначално изписване на корекциите по по-ниските нива. Ще напомня, че в лекцията “Неосъзнати процеси” на формирането на навика , съм подчертала,че първоначалното отработване на всеки елемент, съставляващ навика, произтича на някакво ниво на съзнание.Много често то се строи и на ниво D, защото това ниво е най-достъпно до осъзнаването. Интересно, че към ниво D интуитивно прибягват и опитните педагози и треньори при първоначалното отработване на движенията, които се отнасят към по-ниските нива. Например:
При обучение на скокове на батут много важно е от самото начало да се изработи правилна вертикална стойка.Важното при тази стойка е максималното вертикално разтягане на тялото при излитането нагоре с едновременното му разхлабване.Това се отдава доста трудно на начинаещите,тe обикновено стягат корпуса , напрягат плещите, наклоняват главата и др. Случвало ми се е да наблюдавам, как опитен треньор отработва това движение, което по смисъл принадлежи на ниво В, или даже на ниво А, чрез ниво D и инструкция ”Представи си, че от тила ти излиза прът , и вие трябва всеки път, когато излитате нагоре да се стремите да докоснете с него тавана”.Очевидно, че с това вниманието на ученика се отвлича от “предметната логика” на положението и движението на “пръта”. Оказва се , че действайки по тази логика, обучаемия значително по-лесно достига до нужната поза.
Подобни предметни образи помагат да се намери външния рисунък на движенията и да се отработи необходимата корекция на ниво D. Обаче с повторенията започват да се проясняват и усвояват сигналите за обратна връзка на по-ниските нива. Като правило те дават по-точни сведения за различните страни на движението, които са различни за ниво D. Известно е, че ниво А е добре осведомено за тонуса и равновесието на тялото, ниво В – за положението на частите на тялото и т.н.
Не ще разгледаме само два съподчинени кръга, като представители на водещо и някой от по-ниските нива. На кръга от водещото ниво принадлежи общата програма на движение, всички останали блокове се дублират в кръга на фоновото ниво. В частност, той има свой “рецептор”, чрез който постъпват сигнали за всички аспекти на движенията, адекватни на даденото ниво, и често сигнали от други нива. Обаче ефектора на двата кръга е общ – това е ,условно казано мускула, в който се събират сигналите за управление от различни нива.
Сега ще разгледаме някой прост пример от процеса на формиране на навика, в който се вижда присъединяването на по-ниско ниво. Обикновено вие влизате в стаята и включвате светлината, без да гледате на ръката си. Това движение за вас е като навик и вие не му обръщате специално внимание. Обаче в началото, когато сте усвоявали това движение, вие разбира се зрително сте го контролирали. То се е строяло на ниво С, отчитащо размерите на външното пространство в зрителния контрол. Ако вашата ръка се е движела неточно по направление на ключа, зрителните сигнали за нейното отклонение са се прешифрирали в сигнал на корекция. Обаче едновременно вие сте получавали сигнали за обратна връзка от мускулните рецептори за проприоцептивна модалност. Отначало те не са носили някаква функционална тежест. Обаче, постепенно, с постоянното повторение на движението е произтичало формирането на мускулното чувство на правилното движение. Това е било проясняване на “вътрешната картина” на движението, която обсъждахме по-горе. На схемата то означава формиране на SW от по-ниския кръг, което трябва да отговаря на SW от водещото ниво. Сега в по-ниския кръг може да започне да функционира прибор за сравнение и да се отработва съответната прешифровка. Обаче за това е нужно в течение на някакво време необходимост от пълно задействане на водещото ниво: то представлява глината, от която се пекат тухлите за направа на къщата.В нашия пример това съответства на фазата, когато вие по-уверено и точно протягате ръка към ключа, но все пак поглеждате понякога.
И така, събитията, които завършват първия период, а именно опипване и щриховане на корекциите на фоновото ниво., на схемата са изобразени с включване на контури за управление на по-ниските нива.
С края на този процес се достига до втория период - автоматизация на движенията.
В течение на този период протича пълно предаване на отделните компоненти на движението или на цялото движение изцяло на фоновото ниво. В резултат водещото ниво частично или изцяло се освобождава от грижите към това движение. Както образно пише Бернщайн , на този етап укрепналите фонови нива “отблъскват от себе си ръката на водещото ниво”, като дете, което се е научило да плува отблъсква ръката на възрастния, която до тогава го е поддържала.
Най-накрая, последната забележка, много важна за характеристиката на този период. Вие вече знаете, че в процеса на автоматизация на движението, то излиза от контрола на съзнанието.Така, че субекта може и трябва да помогне на този процес на “излизане” от съзнанието. Ако в първия период субекта трябва максимално да се включи в движението – да го мисли и да го чувства, внимателно да следи за всеки негов елемент и т.н., то вече трябва да прави нещо противоположно – да престане да му обръща внимание. Използвайки метафората на Бернщайн, може да кажем: да помогнем на детето, което почти се е научило да плува да отблъсне ръката на възрастния.
С тази цел педагозите и треньорите използват ред примери. Например, предлагат да се ускори темпа на движенията, или непрекъснато да се повтаря. Но най-ефективния метод се състои в това, да се включи движението в по-сложна двигателно задача, т.е да се направи така, че то да не е вече самоцел, а като средство за решаване на по-сложни задачи.
Най-накрая в последния, третия период протича окончателната шлифовка на навика за сметка на стабилизацията и стандартизацията.
Какво е това стабилизация? Това е малко или по-вече понятно: навика да добие такава твърдост, че да не се разрушава при никакви обстоятелства.Ако в периода на първоначалната автоматизация движението е могло да се изпълнява чисто само ако се намира “под стъклен похлупак”, т.е. в стандартни условия, то в този период то придобива висока устойчивост на външни пречки. Например футболиста може да играе на мокра трева и вятър, слаломиста да се спуска по леден наклон и т.н.
За сметка на какво се добива тази устойчивост срещу външни влияния? Това е за сметка на това, че до този момент организъма вече е пробвал маса отклонения, които са предизвикани от вътрешни и външни пречки. Всичките те са били отработени, и сега за всеки случай има в запас съответстващи корекции.
Като става дума за стандартизация, , то се има в предвид изработването на стереотип. В този период при многократно повторение на движенията се получава серия от абсолютно еднакви копия, напомнящи, с образното изражение на Бернщайн “ гвардейци в строя”. Тази стереотипност се гарантира, покрай автоматизацията, с още един механизъм, който също талантливо е описал Бернщайн.
В основата си то се отнася към темповите движения, които са с висока амплитуда, през които се развиват ярки реактивни и инерционни сили.
Когато движението се осъществява с висока скорост и с голяма амплитуда, то влиянието на силите започва съществено да му влияе.Влиянието може да бъде двояко:силите или могат да пречат на движението, да го разрушават, или могат рационално да се използват и да му помагат.
И така, стереотипността на навиците се появява благодарение на това, че организъма се научава ефективно да използва реактивните и инерционните сили.Това се достига за сметка на намирането на динамично устойчиви траектории.
Динамически устойчивата траектория – това е особена, уникална линия, при движението по която се развиват механични сили, способстващи за продължение на движението по даденото направление. Благодарение на тях движението придобива лекота, непринуденост и стереотипност.
С това завършваме обсъждането на процеса на формиране на навика.
В заключение искам да се спра на разработката на Бернщайн на принципа на активността. Всичките основни положения на неговата концепция, както сте могли да разберете, са взаимосвързани. Това се отнася и за принципа на активността:той се явява по същество обобщена и развита представа за механизмите за организация на движенията. Съответствено, към обобщената формулировка на този принцип Бернщайн е достигнал в последния период на своя живот.
Вие вече знаете, че принципа на активността се състои в постулирането на определящата роля на вътрешната програма в актовете на жизнената дейност на организма. Принципа на активността се противопоставя на принципа на реактивността , съгласно който, едно или друго движение или действие се определя от външен стимул. Трябва да кажем, че принципа на реактивността е владеел умовете на естествоизпитателите в течение на не един век. Той е бил здраво свързан с идеите на детерминизма и имал прогресивно значение. Той интензивно се е разработвал във физиологията 19 и до средата на 20 век, а също така в психологията в епохата на бихевиоризма. Що се явява до принципа на активността, то за материалистичното естествознание той се смята за сравнително нов.
Ще разгледаме, следвайки идеите на Бернщайн няколко аспекти на принципа на активността : конкретно-физиологически, общо биологически, и философски.
В конкретно-физиологическия план принципа на активността е неразделно свързан с принципа на кръговото управление на движенията. Когато е била осъзната необходимостта от участие на сигналите за обратна връзка в организацията на движенията, се е изяснила и решаващата роля на централната програма: нали сигналите за обратна връзка се сравняват със сигналите, които постъпват от програмата.
Наличието на програма – това е необходимо условие за функционирането на кръга, без програма и задаващо устройство няма смисъл от кръг за управление, достатъчно е дъга.Но според механизма на дъгата, както ние вече знаем, не може да се извършва целесъобразно действие.
По този начин принципа на активността в конкретно физиологическо изражение и механизъма на кръговото управление на движенията са неразривно свързани между себе си постулати.
Сега на същото конкретно-физиологическо ниво нека обсъдим някои интересни въпроси, които стоят пред защитниците на принципа на активността и неговите критици. Един от тях е следният: “ А нима това не са реактивни процеси – движения, построени на основата на реакцията?” Например : звънна звънецът – аз влязох в залата; аз влязох – вие станахте; вие станахте – аз казах “Здравейте” . Тука се наблюдава цяла верига от реакции. Доколкото реакциите ги има като явление, то трябва коректно да се опишат и техните механизми.
Бернщайн има отговор за този въпрос. Той предлага да се разположат всичките движения, които съществуват в хората и животните в ред по някаква въображаема ос по степен на определение от външния стимул. Тогава на единия край на тази ос ще се окажат безусловните рефлекси от типа на кихането, мигането, а също така сформираните в ежедневието условни рефлекси от типа на отделянето на слюнка при кучетата при звънец преди хранене.Тези движения, или актове действително тръгват при стимул и се определят от неговото съдържание.
Следващите по тази ос ще се окажат движенията, които също се включват при външен стимул, но не са така твърдо свързани с него по съдържание. Например: когато аз влязох, вие станахте , но не всички , тука вече няма нито безусловно, нито условно съдържание на рефлекторния акт. Или, например, получявяйки удар човек може да реагира по различен начин: може да отговори на удара, но може и да подложи и другата страна. И така, има вариации на ответните движения те не са твърдо програмирани, не са свързани твърдо със стимула.
Това са актове, които стимула привежда не към движения, или действия, а по-точно към приемане на решение за действие. В тези случяи той изпълнява роля на “спусък”. Той “включва” някои от възможните алтернативни програми. Този тип актове заемат средно място по нашата въображаема ос.
И най-накрая, на другата страна на оста се оказват актовете, както пише Бернщайн, и инициативата за началото, и съдържанието, т.е. програмата, се задават отвътре в организма. Те са така наречените произволни актове.
По този начин на въпроса: “Какво става с реакциите, съществуват ли те?” – отговорът е еднозначен: “Да , разбира се , че съществуват, но те представляват частен случай на активността.” Подобно, както покоя е частен случай на движението, безусловно-рефлекторните реакции – това актове с нулева степен на активност, и те съставляват малко част от всичките актове на жизнената дейност.Много от жизнено важните действия се намират по средата или в дясно на тази току-що описана ос.
Сега втория, по-тънък въпрос. Когато функционира кръга, то блока за сравнение приема два потока сигнали: от външната среда и от програмата. И тези два потока заемат някак си симетрично положение. Защо трябва да се отдава предпочитание на програмния сигнал, и да се смята, че определя движението именно той, а не сигналите от външната среда, които действат по реактивен принцип?
Въпроса звучи справедливо, ако на процеса се гледа от гледна точка на статистическата картина. А ако се обърнем към временната картина на процеса, то положението ще се окаже не така симетрично.Командните сигнали от блока на програмата предхождат сигналите за обратна връзка. Те вървят, както се казва с едни гърди напред. Как може да се покаже това? Да вземем пример от Бернщайн. Искам да ви продиктувам известното стихотворение “Тих бял Дунав се….”- и да задържа специално, за да почувствате звученето отвътре на следващата дума “вълнува”. Когато вие декламирате текст на стихотворение , то може да забележите ,че неговата текуща програма върви обикновено с 2-3 думи напред.Вие сякаш, че чувате следващият / планиран/ текст. Или например, когато човек чете текст на глас може едновременно да се запише неговият глас и положението на очите на текста. И си оказва,у че съществува достатъчно изпреварване между думата, думата на която е погледа, и думата, която се казва. Например сеп произнася “Дунав”, а очите са на “ вълнува”, а може би и по-напред. Това се нарича очногласов обем, той отразява обема на материала, който се намира между програмиращия и отработения текст.
Или да вземем друг пример: уговорките. С името на З.Фройд е свързан един вид – този, който определя скритите мотиви и намерения. Но те могат да възникнат и по друга причина, а именно , заради преждевременно връхлитане на сигнали в програмата. Обикновено за това способстват преумората, страха, прибързването.
Ето пример.
И така,съществуват доказателства /субективни и обективни/ за това , че сигналите, излизащи от програмата / т.е. активни/, и постъпващите от външната среда /т.е. реактивни/ функционират несиметрично, в този смисъл, че първите изпреварват вторите. Но несиметричността има още един, по-важен аспект. Както е показал Бернщайн, активните сигнали гарантират съществените параметри на движенията ,а реактивните – несъществените, техническите детайли на движенията. Тази мисъл може добре да се илюстрира на движенията на ниво D. Вие вече знаете, че движенията на ниво D се приспособяват леко към външната среда. Например, ако на вас ви трябва да отвиете винт, а нямате отверка, а пред очите ви попадне нож, то вие ще се опитате да използвате ножа за това. При това вашето действие в общи черти ще бъде същото, като това, ако вие бяхте работили с отверка, но вие сте го приложили към ножа. Двигателното оформяне на действието,неговите технически подробности – това са несъществени промени, а неговата принципна структура – са съществени изменения. Не трябва да се сменя принципната структура, т.е. не може с кръгла пила да развиете винта, трябва да се съобразявате с логиката на предмета и с крайното действие.
Това съобразяване с логиката на предмета се определя от програмата, която задава общия план за действие, и само благодарение на това действие се оказва изпълнимо в сложни условия. И така, двата вида сигнали са асиметрични и с качествено-функционални различия.
Накрая, последния въпрос е свързан с трудното преодоляване на едно старо и вкоренено заблуждение. То се състои във възгледа, че стимула е като агент, който автоматически действа на организъма.
Когато се изобразява “Дъгата” на реакцията, то на органите на чувствата се насочва стрелка, , която изобразява “постъпващия” сигнал, и този момент въобще не се обсъжда, сякаш, че е очевидно, че ако има стимул, то значи има и действие. В действителност, може да произхожда и друго.В общия смисъл, в случай на рязък удар или на ярко избухнала светлина стимул и действа автоматически, наподобявайки побутване. И за тези случаи може да се рисува стрелка, идваща от стимула на органите на чувствата. Обикновено обаче произтича друго. Първо, обикновено субекта или организъма и потопен в цяло море от външни от външни въздействия, които без край го “ бомбардират”, и второ, той избира стимула, а не те него.
В тази връзка ще разкажа една история. Веднъж в неформален разговор психолози са обсъждали противопоставянето на принципа на реактивността и на принципа на активността. Разгоряла се дискусия. “И все пак принципа на реактивността е много добър, казал колега, той е прозрачен, ясен, правилно описва събитията. Ето например, лежи на масата молив, и аз я взимам. Какво се е случило? Молива е подействал на очите ми, последвало е моето движение, и аз взех молива.” Примера действително е прост и ясен, но той може да се обърне против принципа на реактивността. И ето по какъв начин.
Първо, да се запитаме защо участника е взел молива?Защото ,на него му е трябвало да покаже пример за принципа на реактивността. Значи, той е имал задача, цел – да обясни приемуществата на принципа на реактивността. В тази връзка той е търсил подходящ стимул и го е намерил. Не молива го е стимулирал, а той е намерил молива. Неговата задача /програма/ е на ниво Е, т.е е смислова задача.Тя е могла да бъде решена с много разни примери. Но още веднъж повтарям, инициативата за този акт, за този избор идва отвътре. И още следва да се отбележи, че в течение на целия предходящ разговор молива е лежал на масата, но никаква двигателна реакция не е предизвикала. Тя е добила значение на реално действащ стимул благодарение на задачата , която е била обсъждана току що.
Бернщайн задава въпроса : няма ли на общо биологическо ниво свидетелства за съществуването на принципа на активността? И отговаря на него положително. Действително, процесите на развитие на организма от зародишната клетка могат да бъдат осмислени като процеси на реализация на генетическата програма.Това е отговор на принципа на активността. Същото произтича и с процесите на регенерация на загубени органи или тъкани.
А що се отнася до влиянието на външната среда , която, естествено има място в тези процеси, то тя е в несъществени параметри. Например, съгласно генетическата програма на дъба израства лист с определена форма, и под влияние на външната среда то никога няма да стане лист от бреза. Ако то израсне в неблагоприятна среда, то може да се окаже малко и бледо, т.е. реактивните процеси имат място, но те определят вариацията на несъществените признаци.
Друг пример, който се отнася вече към по високо ниво на жизнена дейност. Какво представляват инстинктивните форми на поведение на животните? Както показват изследванията, те не са нищо друго, освен реализация на поведенчески програми, заложени в организма. Тези програми имат достатъчно твърди рамки и трудно се изменят под влияние на външната среда.
И така, преминавайки от един тип програма към друг, ние можем да построим ред вътрешни програми, които качествено се отличават една от друга,и в същото време да имат общи черти. Този ред започва с генетическия код и свършва със съзнателните цели.
А как от гледна точка на принципа на активността може да се подходи към разбиране на жизнения процес на организма като цяло? И в частност вярно ли е твърдението, че жизнената дейност е процес на непрекъснато приспособяване към външната среда?
На този въпрос може да се отговори отрицателно. Главното, в което се състои съдържанието на процеса живот – това не е приспособяване към средата, а реализацията на вътрешните програми. Ф хода на тези реализации организма неизбежно преодолява външната среда. Приспособяване също има, но това събитие, така да се каже, е от втори порядък.
Ще цитирам думите на Бернщайн , които могат да се смятат за формулировка на принципа на активност на общо биологично ниво: “ Процесът на живот не е “търсене на равновесие с окръжаващата среда”, както са го разбирали мислителите от периода на класическия механицизъм, а преодоляване на тази среда, което е насочено не за съхраняване на статуса или гемеостаза, а на движение на родовата програма за развитие и самосъхранение”.
Възниква сериозен въпрос: това не означава ли това утвърждение на принципа на активността отстъпка на идеализма и теологизма? Наистина, рефлекторната дъга представлява най-ярка демонстрация на материалистическия принцип на детерминизма: материална причина – материален процес – материални реакции. И утвърждаването на схемата на рефлекторната дъга в своето време е означавало голяма победа на материалистическото мирозрение в областта на естествоизпитанията, в частност във физиологията на висшата нервна дейност.
Сега, с утвърждаването на принципа на активността, се твърди, сякаш че, нещо идеалистично, например съзнателната цел предизвиква материален процес / например движение / и даже определя физиологическите структури, които го произвеждат. По-вече, цел – това е нещото, което трябва да стане, ту принадлежи на бъдещето; как така бъдещето може да определи и насочи хода на процеса в настоящото? Ако се разсъждава така, значи отиваме към теологизам?
Н.А.Бернщайн убедително отговаря на подобна критика.Работата е в това, че всяка вътрешна програма има в своята основа материален код. Даже съзнателната цел е представена във вид на закодирани особени образи на мозъчните структури и процеси в тях. Тези структури и процеси имат напълно материална същност. Затова материалните събития се определят не от идеалното начало и не от това ,че ще се появят в бъдещето, а от материалното начало, което съществува сега.
Това, че засега са неизвестни материалните кодове на много програми е отделна работа.Може би с течение навремето и съзнателните цели на човека ще получат своята материална разшифровка. По този начин принципа на активността не противоречи на основните положения и духа на материалистическата философия.
В заключение ще споменем отново за значението на идеите на Бернщайн за психологията. То е велико и многопланово. Н.А.Бернщайн има огромен принос в няколко раздели на психологията. Той е обогатил представата ни за функцията на рецепторите, откроил е особена функция – контролно-корекционата функцията на чувствителните сигнали за обратна връзка/.
Тай е направил революция в областта на психофизиологията на движенията: днес изследване на движенията на човека е невъзможно без съобразяване с всичко това, което е направено от Бернщайн в тази област. Особено важна за психологията е идеята му за решаващата роля на задачата в организацията на движенията. Трудно е да се осмисли приноса на Бернщайн в проблемите при формиране на навика : той под нов ъгъл е разгледал неговите физиологически, психологически и педагогически аспекти.
Теорията за нивата на Бернщайн по своето значение излиза от рамките на организацията на движенията. Съществуват многочислени опити да се приложат положенията на тази теория в принципите на възприемане, внимание, мислене и др. Накрая, благодарение на работите на Бернщайн психологията е получила доказателства за справедливостта на принципа на активността отдолу”, т.е от страна на физиологията.
Превод от руски : Тихомир Плугаров